Archive Page 2
4.02.07
Няколко мои снимки правени през последните дни…нямам навика да се снимам, а и не съм добър фотограф, та резултатът беше леко редактиран с фотошоп.
И докато си задавам въпроса защо всъщност си публикувам снимки, които не харесвам особено слушам I Wanna Be Adored…
oh well, okay…
Filed under: me, myself and I. | 1 Comment
в кожата вярваме
Снимките променяха формата си. Свиваха се. Внезапно се разтягаха. Пожълтяваха. След това почерняваха. Горяха. Огънят ги поглъщаше, проникваше в тях и ги смилаше без никаква пощада – това беше безкомпромисната им присъда, откоято няма спасение веднъж хвърлени в оранжево-червените пламъци.
Не съм добре. Искам да пиша, но не знам за какво. Не знам накъде да тръгна, накъде да погледна. Дейвид Линч казва, че животът е объркан, следователно и филмите трябва да са такива. И животът наистина е объркан, следователно аз имам право да пиша объркано и да съм объркан и на моменти лишен от смисъл. Лишени от смисъл са и много от ежедневните действия. Всеки ден вървя за работа по една и съща улица, вече месеци наред, но така и не разбрах името й. Минавам покрай стъклената сграда и често се оглеждам в стъклата, въпреки че сигурно хората вътре се забавляват виждайки суетния ми поглед. Имаше едно момиче, с гривна около глезена, което ми каза, че й приличам на Джеймс Дийн, а след няколко водки съм се правел на Джон Траволта, което не съм склонен да повярвам. Същото момиче ми беше разказвало за любовта, веднъж ми я нарисува, но не успях да разбера нищо. Картината имаше очи, беше използван керемиден цимент, черен молив, червило и горната и долната част бяха леко обгорени – за тази цел тя използва запалката, която й подарих за рождения й ден, който беше преди два месеца и пет дни. Празнувахме го доста скромно, за разлика от предишните години, а когато тя се появи с онази рокля веднага ми заприлича на…котка – да, звучи клиширано, но това беше първата ми асоциация. И тогава за първи път забелязах и тънката гривна около глезена й. Колкото по-късно ставаше толкова по-притиснати се чувствахме в тази стая, в която имаше и разни други хора, които или не познавах или съжалявах, че съм се запознал. Забелязах една жена, с която бях говорил само няколко пъти и то доста бегло, и въпреки че харесвах интонацията й, както и начина, по който тя си поемаше дъх, това, че си мислеше, че с черни ботуши и черна кожена пола може да превзема целия свят някакси ме караше да се дистанцирам. А според нея аз прекалено често съм се усмихвал. Но тази нощ тя често поглеждаше ъглите на стаята с някаква странна параноя, но не разбирах какво всъщност я кара да гледа по този начин. Може би не беше повърхностна, може би понякога нещо в съзнанието й спираше, за да успее да се събуди – някакво чувство на предпазливост или самосъхранение, което обикновено се проявява когато установения ред е нарушен, когато дори след изпитото червено вино кожата е бледа, продължава да е студено, под очите сякаш има бръчки, а тя е само на 26 и вече не вижда в смисъл това да търси и придава смисъл на нещата, на които не може да намери обяснение.
Извървях всички улици, чиито имена не знаех, поздравих всички в сградата, въпреки че не искам – защо ми е да поздравявам хора, които почти не познавам, които правят гадно кафе, облечени са ужасно претенциозно, но са с жълти зъби. Следват задълженията ми за деня.
- Мъжът в стая 101 искал вече да не се страхува от нищо и затова трябва да се изправи пред най-големия му страх. Кофти, ще трябва да издирвам жена му.
- Жената в стая 202 не можела да диша без мъжът, който всъщност никога не е бил до нея, не познава и който инцидентно снощи видях да гледа съсредоточено мъж на моята възраст
- Мъжът от стая 101 всъщност познава жената от стая 202, тъй като веднъж се гмурнал в морето докато се давела, но мъжът не можел да плува, но все пак успял да я спаси, но тя така и не му благодарила и затова той е обиден.
„Хората не са добри един към друг“.
На връщане от работа взех автобуса, исках да видя малко по-нормални хора, от тези, които виждах през деня, въпреки, че и те са нормални, просто объркани, може би малко повече от мен, може би точно колкото теб или някой твой познат и казвайки това, несъзнателно надух в слушалките ‘NYC’ на Interpol. Има песни, които звучат „градски“, в които без непременно да се разправя за стъклени сгради, красиви и тъжни момичета и момчета може да опише всичко това, и само в няколко минути този нечий друг проблем да те засегне лично. Така може да направи и литературата, но и също погледът на близък човек, който обикновено е щастлив, но в някаква определена секунда очите му ретроспективно дълбаят назад и преповтарят едни и същи сцени и как те можеха да се развият по-добре, за да може тази нощ този човек, дали ще е той, дали ще е тя, сякаш вече няма значение, да усеща това, което аз усещам и бавно да протегнем ръце и да ударим чашите една в друга, след което удоволствието, което родителите ни наричат отрова да ни подейства релаксиращо или поне по-малко депресиращо от скапаните часове прекарани в рисуването на инициалите на любимия човек върху тетрадката с идеално бели листи, които скоро ще се намачкат и изцапат. Точка (да, най-накрая).
Когато се върнах вкъщи се почувствах щастлив, момичето с гривната около глезена дори не се беше събудило, а картината стоеше все така недовършена. Една сутрин ми беше казала, че подобно произведение може да бъде завършено единствено и само ако се намери липсващата частица в нейния живот, но всъщност дори и да се намери картината няма да бъде завършена, тъй като след това тази частица ще се изгуби някъде и ще стане притежание на някой друг и в такъв случай, съвсем логично, тя няма да иска това нещо да стои върху творението на живота й. Затова платното ще бъде истински завършено само когато животът й свърши, което вероятно означава, че може да бъде завършено във всеки един момент. Това ме изплаши. Не исках животът й да остава недовършен, не исках да гледам всяка вечер всичко, което е можела да създаде, но не го е направила. А когато цялата красота спре да функционира нощта и аз сме обречени да изживеем последните часове на уморени вдишвания и издишвания, за да изгубим смисъл и всичко да е малко по-подредено с настъпването на утрото. Ще седнем с очи към телевизора и със съзнание, бягащо и търсещо успокоение в миналото, запазило спомени за хора, които не знаят че липсват на други, но живеят в случайни разговори и пораждат усмивки и леки размисли. Не знам дали я обичам, вероятно да. Не знам какво е да обичаш, вероятно е синоним на това да обожаваш. А аз я обожавам, следователно я обичам. Вероятно.
- Много мило от твоя страна – изведнъж каза тя.
- За какво? – попитах
- Гледаше ме докато се събудя.
- Всъщност…
- Да, ти гледаше картината, но аз съм картината, следователно си гледал мен.
- Да, така е. Наистина.
- Защо не пробваш да нарисуваш нещо…например себе си? – неволно попита, повдигайки голото си тяло от леглото.
- Не мога да рисувам. Няма и върху какво. Имам само разни тетрадки, но те са целите изписани в инициали на разни хора, които се опитвам да забравя.
- Тогава защо пишеш инициалите им?
- За да забравя целите им имена.
- Логично…Хм, а защо не рисуваш върху мен?
- Не рисувам добре.
- Не ти вярвам, скъпи. Можеш ли да рисуваш с устни?
Filed under: проза | 8 Comments
Ето я и песента, която ме вдъхнови за името на блога…
Нямам търпение да излезе клипът, както и албумната версия. 2007-ма ще е прекрасна, усещам го.
Filed under: празни думи | 2 Comments
толкова красиви
От разхвърленото легло прошепваш моето име
и наивно отново насочвам очите си към теб
свиваш невинно рамене и чувствам, че това е моя дом
А всичко блестеше толкова силно
толкова силно, че не осъзнах кога угасна
но когато раните от цигарите по ръцете зарастват
когато се разсмея и забравя небрежните ти думи
е толкова лесно да намеря себе си в теб
И измина време, но продължих да се страхувам от същите неща
беше казала, че ще отминат и че ще мисля за друго
но продължавам да излизам от вкъщи с чувство на необяснимо разочарование
опасявам се, че вече всички изглеждат по един и същ начин
надявам се да не си станала като тях и това да е причината
за да не мога да те открия
А понякога просто мисълта
за маските на безгрижие
и за неизречените истории
които умират в каналите на улиците
заедно с листата, също така пренебрегвани
е понякога ужасна, не мислиш ли?
Разбираш ли, някои неща остават несподолени
без отговор, без разрешение, живеят около нас
и си мислим, че когато някой се усмихне, значи е добре
Толкова сме живи и толкова уморени
толкова красиви и толкова изгубени
толкова мълчаливи,но понякога забавни
обичаме тишината, защото тя не ни пита
какво искаме да кажем
а ако ни пита може би ще ни разбере
тишината никога не противоречи.
Filed under: поезия | Leave a Comment
Обикновено успявам да преценявам нещата от първо или второ слушане, но вторият албум на Bloc Party „A Weekend In The City“ ми отне време докато го оценя. В началото ми се струваше лош опит за подобие на „Silent Alarm“, но след около месец новият албум на новите британски пост-пънк икони си осигури място да бъде сред най-любимите ми дискове за 2007-ма. И е безспорна стъпка напред – което като се замислим в днешно време е нещо рядко срещано…малко нови групи успяват всъщност да надминат себе си във вторите си албуми и да песните им да не звучат така все едно са би-сайдове към първия.
Освен забележимата промяна в звука на групата – по-мелодичен, по-тежък и по-експериментален на места, текстовете на Келе, които са този път концептуални и с по-осезаем поетичен тон. Няма да е прекалено да кажем, че песни като „Uniform“ са точно от онези, които улавят гледната точка на голяма част от младите хора, които по някакъв начин съдържат в себе си пасивно-агресивен бунт. Още с „Two More Years“, която се превърна в моя „като-завърша-всичко-ще-се-оправи“ химн групата показа умението си да се връща във времето и да отразяват реалността по някакъв общ начин, който може да достигне до много и различни хора.
Други теми, които се преплитат в „A Weekend In The City“ са бомбандировките над Лондон, имиграцията, наркотиците, себеосъзнаването, хомосексуалността и расизма, а отварящата „Song For The Clay“ e вдъхновена от новелата на Брет Ийстън Елис „Less Than Zero“. Личните ми фаворити са „I Still Remember“, може би донякъде заради жестоката й искреност, както и „Kreuzberg“ и „Sunday“.
“A Weekend In The City“ със сигурност е един от албумите, които ако видя в магазините веднага бих си го взел…затова внесете го по дяволите!
Filed under: ревюта на албуми | Leave a Comment
нов сет
Преди два дни си поиграх отново да смесвам, ето един горе-долу сполучлив опит – click
Tracklist:
TV On The Radio – Wolf Like Me
Bloc Party – The Prayer
Placebo – UNEEDMEMORETHANINEEDU
Billy Corgan – Walking Shade
Morrissey – I Will See You In Far-Off Places
Ladytron – Fighting In Build-Up Areas
Pet Shop Boys – Twentieth Century
Silence- Runalong
Christian Eigner – Perfect
Indochine – Black Page
Между другото отначало ми беше странно, че линковете излизат на блога розови, но успешно се успокоявам с мисълта, че така всъщност прилича на оформлението на артуърка на Meds 
Filed under: I am what I play | Leave a Comment
Прасета
Екранът отново нареди да стоим вкъщи
беше ясно какво се върши докато улиците бяха пусти
но никой не смееше да го изрече
вечеряхме мълчаливо
затваряхме студените прозорци
за да не чуваме гласовете
…и без това нашите бяха достатъчно тъжни
Хората с маските
излизаха и рушаха
всичко сътворено тайно от нас
нашите думи – забранени
нашите дела – осъждани
опитвахме се да променим нещо
всяка сутрин, всеки следобед
но нощта идваше и те излизаха
а ние се прибирахме
внушавайки си, че крехките врати
са неразрушими стени
Беше революция, но беше жалко
как видях скришом
убийството на най-красивото момиче
наказано за моите грешки
а аз просто гледах
гледах и мълчах
Оттогава реших да пазя красотата
и когато екранът иска от мен да заспя
аз ще стоя буден и ще бягам натам
където огънят гори и поредната маска
гони бездомни силуети
Вече изминаха пет години
и съм пред същото старо огледало
с клечка кибрит в ръка
обичам този пламък, напомня ми за мен
защото гори, но няма какво да запали.
Filed under: проза | 1 Comment
chillout set
Тъй като не бях смесвал от месеци и бях позагубил малко тренинг реших да направя нещо днес. Снощи всъщност си изрових сингъла на Barrel Of A Gun и Soft микса на Underworld ме вдъхнови да направя един по-лежерен и приятен сет. Смесих го от един път, та вероятно има неща, които биха могли да се изчистят, но нямам особено време да го правя перфектен.
Можете да го изтеглите оттук , а траклистът е:
Mercury Rev – Dark Is Rising
Depeche Mode – Barrel Of A Gun (Underworld Soft Mix)
Depeche Mode – Lovetheme
Sigur Ros – Hoppipola
Placebo – Ion
Indochine – Pink Water 3
Andreas Johnson – Please (Do Me Right)
Charlotte Gainsbourg – Everything I Cannot See
The Tears – Southern Rain
Filed under: I am what I play | 1 Comment
Липсваш.
Този път искам да кажа
нещо просто и точно
без излишни думи
и за да не стане клиширано
няма да използвам думите
„любов“ и „тъмнина“
Искам да ти кажа всичко, само на теб
но не искам да го разбираш
искам да остане скрито
нещо като неизпратено писмо
или неразбрана песен
обречена да бъде оценена
когато на мен вече няма да ми пука
Ако беше песен щеше да има много китари
и надрусани фалцетни вокали
от онези, които не харесваш
но винаги са означавали много за мен
Липсваш.
Би ми се искало да те попитам
въпреки, че знам, че няма да ми отговориш
защо винаги гледам надолу
дали защото съм млад и вече отречен?
И наскоро се разхождах по брега
и хиляди фотографи снимаха отпътуващия кораб
който щеше да се разбие, за да спаси нечий пари
и с тъпи съболезнования да се скрият лъжи
Липсваш.
И мисля, че си от онези хора
които не се срещат всеки ден
а от тези, които си лягат късно
спят само няколко часа
и намират романтика в това
Които знаят как да ме разсмеят
и да предизвикат моя леко женствен смях
от онези хора, които са смъртно сериозни
когато търсят посока в неясното
Които са красиви, дори и с грозни сенки
от редовно недоспиване
и може би ще се срещнем
след седмица
или месец
или година
Но някой ден
ще достигна до теб
ще те намеря
ако не са ме:
- забранили
- разтреляли
- съвсем случайно убили в училище
- случайно изхвърлили от вкъщи
- или пък размазали на улицата
И сега слушам „Tes Yeux Noirs“ на Indochine
и изпитвам носталгия по Париж
харесва ми как Серж Гинсбург пуши цигара в клипа
и как актрисата се смее в тежката мъгла
но не съм сигурен дали ще замине със Сиркис
сякаш обича танците
повече от влаковете.
Липсваш. Липсваш. Липсваш.
Липсваш в моя живот.
„But I’ll survive your naked eyes“
Filed under: поезия | 3 Comments
2006-та е към края си – това съзнателно или не води до някакви равносметки. Интересното е, че днес на 21-ти декември (всъщност – кога стана 21-ти декември?) не се чувствам по-щастлив или по-пълноценен отколкото съм се чувствал на 20-ти декември 2005-та, но като се замисля тази година е безспорно най-успешната за мен може би във всяко едно отношение – концерти, партита, запознаване с интересни хора, някои от които мога да нарека приятели, а не просто познати, както и първи стъпки в DJ занаята, интервюта (най-ценното откоито е безспорно това с барабанистът на Suede), бях публикуван няколко пъти (въпреки, че ме публикуваха на кофти места, в период когато пишех кофти неща, а пък сега нямам много зор да се бутам да ме отпечатват където и да е). Вероятно и по някакъв начин може би съм помъдрял и някои неща в съзнанието ми са се изчистили – а други са станали всъщност още по-объркани.
Няколко извода и лични истини, осъзнати през тази година:
1. Нищо не е невъзможно, освен невъзможното.
2. Никой не знае какво точно е невъзможното.
3. Смъртта може да бъде победена – ако един човек даде нещо на човечеството, ако той остави след себе си нещо значимо, нещо, което да се възприеме, оцени, разпространи и развие значи той продължава да живее в хората. Човек влиза в диалог с тези творци, въпреки отсъствието им. Елиът Смит, Джеф Бъкли, Ник Дрейк, Иън Къртис– всички са мъртви и по-живи отвсякога за мен.
4. Ако смяташ, че нещо не може да стане по-лошо – всъщност може да стане – думата „Либия“ е ключова.
5. Всеки може да те разочарова, колкото и скъп да ти е.
6. Идеалното е скучно, недостатъците са красиви.
7. Twilight на Елиът Смит и Rose Song на Индошин са писани за мен, но Thursday’s Child на Бауи все още е най-апокалиптичната песен композирана някога.
8. „I have forgiven you Jesus for all the desire You placed in me when there’s nothing I can do with this desire“ (Morrissey – дъ кинг ъф дъ сдух)
9. Продължавам да се страхувам от това, че бъдещето може да ме осъди на тривиалност – не искам моя живот да бъде тривиален – не искам да е нормален.
10. Нормалното е всъщност въпрос на лично виждане и епохи.
И все пак има доста поводи да се чувствам щастлив – просто защото някои мечти се сбъднаха, а на тяхно място се появиха нови, чието реализиране също ще се преследва. Rock on…
Filed under: празни думи | 1 Comment
