През сърцето

19Авг06

Това беше луда идея. Знаеше това, но сега беше моментът. Ако не сега, нямаше да има смелостта да се хване да го направи. Спря за момент и се огледа. Трябваше да продължи. Но какво щеше да постигне ако го направи? Поредното разочарование? И за двамата. И все пак вероятно щеше да има втори шанс. Спря за момент хаоса в главата си и фокусира погледа си върху луната. Отдавна не беше така ясна. Валеше и лек дъжд, но той не беше забелязал. „Къде бях през последните няколко минути?“ За момент сякаш беше извън реалността, единствено съществуващ в мислите си.

– Щеше да е романтично, ако беше заваляло – каза той и двамата се усмихнаха.

Но не можеше да живее само със спомените си. За момент му се искаше да извика, да разкъса някой. Нервно стана от пейката, запали последната си цигара, и се отправи към апартаментът…й.

Блокът беше стар, съставен от седем етажа, с ръждясали пощенски кутии, с асансьор, който само истински авантюрист би ползвал. За неповторимата атмосфера на това жилище, обитавано от сърдити пенсионери и шумни студенти, както и некролозите на входната врата, сигурно 5-6. Всички починали бяха над 60, с изключение на едно момченце на 10 години, блъснато от кола. Някъде из некролога се споменаваше за „безотговорните убийци на пътя“. Не един път съм се чудил дали наистина толкова млади хора умират заради шофьорите или просто някои си минават на червено?
Имаше домофон, но вратата беше открехната и без проблем той влезе и взе асансьора като тайно се надяваше някъде по пътя той да спре, да не се изправи пред нея, да не говори, да не дава обяснения какво прави във…станало е почти 1! А след като асансьорът заседне той ще остане там, ще умре от глад, ще го открият, тя ще се разкайва…

Асансьорът безпроблемно спря на 6-тия етаж. Нервно отвори вратата, все едно се опитваше да избута някой. На етажа имаше четири апартамента и той спря пред нейния, с бялата врата. Изведнъж дишането му се ускори, сърцето му започна бие силно, а кръвта го удряше навсякъде. Почувства някаква празнина в стомаха си и тогава чу глас. Мъжки. „Не, това е прекалено изтъркано, за да е истина.“ Женски. Това беше нейния глас. Отново този непознат мъжки глас. След това те се засмяха и след минута чу стъпки към вратата. Стоеше неподвижен. За момент стъпките спряха, след това отново се засмяха и вратата се отключи. Трябваше да мисли бързо. Не знаеше дали постъпваше правилно като се месеше в живота й, след като всичко беше свършило. Той веднага се втурна по стълбите, като някъде към третия етаж се спъна, зверски си удари коляното в цимента, но това не му направи никакво впечатление. Излезе от блока бягайки като уплашено дете, бягащо от въображаем враг….
Той се прибра в апартамента си и заспа, като се събуди чак в 12. Беше закъснял за работа, но нямаше и да отиде. Не искаше. Повече нямаше да прави неща, които не иска.

***
Винаги си е мислил какво ли се върти в главата на един самоубиец. Дали наистина той е слаб, неспособен да взима решения, дали наистина няма решение за неговия проблем? Това вече не го интересуваше. Беше възпитан да премисля всяка ситуация като изважда от нея всичко позитивно и негативно, и така да решава дали да предприеме действие или не. Какво можеше да му се случи ако отнеме живота си:

Добрата страна на нещата:
1) Щеше да избяга от любовта, дори да я убие, като убие себе си
2) Щеше да се отърве от работата, която някога намираше интересна
3) Щеше направи напук на живота
4) Щеше да разбере какво става с човек след смъртта
5) Всичко щеше да свърши.

Лошата страна на нещата:

1) Твърде банално е да живееш, още по-банално е да се самоубиеш
2) И все пак, това не е решение на проблема
3) А негово усложняване
4) Всичко може да се оправи

Мисълта, че „Всичко може да се оправи“ беше доста обнадеждаваща, но…но. Реши да остави пистолета. „Трудностите все пак са създадени, за да се преодоляват“. Скри оръжието под леглото, за да не го открие неговото чувство за вина и извади бутилката с водка, наполовина празна. Затвори очи и настъпи емоционална тишина, прекъсната от телефона. Досещаше се кой звъни.

– Ало.
– Къде си? Защо закъсняваш? Знаеш, днес е сряда, само след десетина минути трябва да се срещнем с него.
– Сряда ли сме? – попита той разсеяно. Наистина бе забравил, че е сряда.
– Ами… – отвърна нервно гласът през слушалката.
– Добре, идвам, идвам.
– Побързай по дяволите!

Не искаше да разваля договорката, облече се набързо, сложи тъмните си очила и излезе навън. Когато излезе от апартамента си беше 12:05, а срещата беше за 12. Това закъснение нямаше да изнерви толкова колегата му, колкото човекът, който го очакваше – информаторът. Кафенето, в което трябваше да се срещнат беше на около десет минути и той забързано излезе от входа на блока. Знаеше, че закъснение от 15 минути няма да направи добро впечатление, а и трябваше да си придаде по-строг вид, сякаш не е мислил преди броени минути за самоубийство. А фактът, че не успя да задоволи алкохолния си глад караше ръцето му да треперят. Докато премисляше всичко това, опитвайки се да настрои съзнанието си към професионалните си задължения, забеляза как черна лъскава кола бавно да преминава зад него. Възможността, това да е опастност е малка, но трябваше да бъде предпазлив. Все пак можеше да бъде опастност. Никой нямаше да му каже „ние сме убийци и сме тук да те гръмнем“. Не, не…те го правиха по елегантен начин, процес на мъчение, започващ първо със спокойствие, за да достигне до зверски страх. Приспиват жертвата, затъпяват сетивата им и също като животни нападат жертвата си – тихо, ефектно, никой не забелязва, че вече не си сред живите.
Той зави към една малка уличка, където колата нямаше да може да се промъкне. Може би беше плод на въображението му. А той наистина имаше богато въображение. Но надали на ход е било то, тъй като същата тази кола се настани на края на уличката. Беше го заобиколила. Той спря и се огледа. Това не беше случайно. Нямаше как да бъде. Нямаше случайни неща. Прозореца от тъмно стъкло се свали, но не достатъчно, за да види кой беше вътре. Разстоянието между тях беше около между 20-30 метра. От стъклото се подаде нещо като дуло. Е, това със сигурност нямаше как да бъде случайно, или поне не се случва на всеки. Обърна се и започна да бяга, но само след няколко секунди усети болка в гърба си. Въпреки това той продължи да бяга. Нова болка, отново в гърба. Леко залитна и се удари в стената.Бяха го простреляли. Нямаше друго обяснение. Но се постара да не мисли за това, а само как колкото се може по-бързо да излезе на главната улица. Болката се усили и за секунди стана непоносима. Залитайки успя да стигне до метрото, без да дава израз на адските мъки. Хората около него го поглеждаха странно, след което продължаваха пътя си, мислейки го за пиян и го оставяха в миналото, някакъв далечен спомен. Започна да чака, като се оглеждаше трескаво дали някой не го следи. Беше въпрос на време да го намерят. Започна да се чувства слаб. Усещаше двете мокри петна кръв на ризата си, под якето, усещаше раните, които като космически черни дупки, крадяха от енергията му и я унищожаваха. Чака около минута и метрото дойде. В този момент забързано към него се приближаваха двама мъже – един млад, около 30, и един по-стар – може би на 40 и няколко. Те бяха дошли за него. Знаеше го. Инстинкта не лъжеше. Събра всичките си останали сили, стана от пейката и влезе в метрото, която потегли веднага и остави двамата подозрителни субекти навън. За щастие не беше претъпкано и успя да намери свободно място. Почувства се замаян, сякаш имаше температура. Трябваше да му се обади да прекрати срещата.

Трудно му беше да разбере къде е. Чувстваше, че сякаш нямаше гравитация, но въпреки това стъпваше на нещо като под. И той, и стените бяха като мраморни, но някакси размити в пространство или неговото зрение по някаква причина беше слабо. Чувстваше се лек, някакси свободен. Нямаше помен от болката. Беше забравил, че въобще я е имало.Малко по бавно започваше да вижда отражението си в стените, които не можеха да бъдат докоснати, което беше доказателство, че наистина се намира на някакво необикновено място. Изведнъж си спомни – тя, нощта, мислите, позвъняването, колата, изстрелите. Но не можеше да си спомни болката. Знаеше за нея, но не можеше да си я представи. Беше останала някъде назад.

– Хей, чуваш ли ме?
Женски глас. Познат и красив. Това беше тя. Където и да беше той, той беше жив. Ако беше мъртъв никога нямаше да може да го чуе отново. Нейния глас. Толкова красив. Но сега беше някакси…във въздуха, сякаш идваше от всички страни.
– Чуваш ли ме?
Да, той я чуваше. Искаше му се да преживее остатъка от живота си така – той да бъде пред нея, тя да му говори и той да я слуша.
– Да…тук съм.
Прозвуча някакси неуверено. Това не беше реално. Нямаше нищо общо с реалността.
– Но какво правиш тук? – попита тя.
– Къде си? – той почти се разсмя когато го каза – Ами…аз…не знам…къде съм?
– Ти си в моя свят. Който е далеч от твоя, или както живите го наричат – реалността.
– Живите? Значи аз….аз….съм…мъртъв?
– Някои така го наричат, но както виждаш ти си по-жив отвсякога и също така красив.

Изведнъж тя докосна нежно рамото му и леко стреснат той се обърна. Не беше я виждал така весела от много време. Но това не можеше да е истина. Дали беше сън? Не, той не сънуваше. Беше реалност, каквото и значение да имаше тази дума. Реалността обаче е персонална. Неговата реалност беше да бъде с нея. Можеше да й говори. Можеше да я докосне. Бяха само двамата, а светът на задръстванията, безкрайните реклами, беше толкова далеч от тях. Толкова далеч, че беше като детски спомен.

– Но…ако ти си тук…как така? Нима и ти си….не сред живите?
– От много отдавна не сме си говорили, скъпи.

Така беше. Не си бяха говорили от години, а той се опитваше да се заблуди, че едва преди месец е открил истинското щастие. Осъзна собствената си лъжа към себе си онази нощ. Но това вече нямаше значение. Нямаше значение когато те са отново заедно. Но докога?

– Но какво представлява това място? Рай? Ад?
Тя се усмихна и започна да се разхожда около него. Пространството се беше разширило.
– Не знам дали Ада или Рая съществуват, но това не е нищо като тях.
Тя спря пред него. О Боже, какви очи. Откога не си беше спомнял за тях.
– В момента ти си мъртъв – продължи тя, със съвършенно спокоен тон и лека усмивка – Всъщност, от няколко часа. Но си все още в метрото.
Да, метрото. Сякаш е било преди години. Започна да си спомня.

– Единствено от теб зависи дали ще се върнеш там или ще останеш тук. Кое ще е най- добре за теб…ти ще решиш. А сега ме последвай.

Изрече последното с някаква тиха строгост, но невероятно обаятелна. И той я последва.
***
Пред тях имаше мъгли, които се разсейваха пред нея, а наоколо ставаше тъмно и студено. Понечи да попита дали знае къде го води, но щеше да е глупаво. Изведнъж осъзна, че не ходи по мрамор, а по поле. Беше нощ, а в далечината се забелязваха зловещите хълмове. Огледа се – нея я нямаше. За момент почувства някаква паника в сърцето си, но си каза да бъде спокоен. Нищо, че беше сам, нищо, че не знаеше къде се намира, нито накъде да тръгне. Излезе на главния път и започна върви по обратната посока – вероятно полето щеше да свърши някъде и да види къщи, някакво село или град. Представа си нямаше накъде отива. Нито къде е. Отново почувства паниката, но не позволи тя да го води, а просто да същестува. Да чака притаена, когато моралът и смелостта загинат или се избият помежду си. Изведнъж дочу плач. Женски. Обърна се и я видя малко зад него, седнала на едно дърво. Притича към нея, като се зачуди защо не я беше видял. Попита я защо я плаче, а тя плачейки започна да го разпитва :

– Защо не ме видя?
– Ами…аз…представа си нямам! Но защо плачеш…и защо си с дрехите от последната ни среща преди няколко години?
– Кажи ми какво става! Кажи ми истината!
– Но за кое?
– Знаеш. И аз знам. Убивал си хора.
Той застина и се изправи. Извърна поглед и се загледа в земята. Как е могла да знае?
– Гледайки теб, вече знам как са изглеждали хората, които си убил – проплака тя.
Той събра мислите си, но когато се опита да й отговори вече я намаше. Беше изчезнала. Започна да я вика по име, но тя не отговаряше. Не се беше скрила. Просто я нямаше.

Продължи да върви по прашния път, а нощта ставаше все по-студена и по-студена. Откакто беше напуснал обществената реалност нямаше яке и му беше все по-некомфортно. Изведнъж видя светлините на града – това беше чудо! След няколко минути вече наближи предградията, състоящи се от тесни улички и малки не особено поддържани къщи. Търсеше място, където да се стопли и влезе в близкото кафене без да има някаква идея да си поръча храна или питие. Трябваше просто да спре да едно място и да почувства, че всичко това, което му се случва е реално и той е в състояние на взема трезви решения. Кафенето беше полупразно – в дясната страна на голяма маса се бяха разположили няколко старци, играещи карти и хвърлящи по някое око на мача по телевизията. В един ъгъл, на една маса, обаче, усамотено от всичко, и сякаш загърната в тъмнина беше тя. В първите няколко секунди обаче сякаш не можеше да повярва. На масата й имаше две празни водки, а в пепелника няколко изпушени цигари, като тя пушеше в същия момент. Той се огледа нервно и седна на масата й, като тя продължи да следи с погледа си дима, идващ от тютюна.

Моля ти се, кажи ми какво става тук – започна той, но тя дори не го поглежкато тя пушеше в същия момент. Той се огледа нервно и седна на масата й, като тя продължи да следи с погледа си дима, идващ от тютюна.

– Моля ти се, кажи ми какво става тук – започна той, но тя дори не го поглеждаше – Чуваш ли ме!?
Той повиши тон, но нито един от присъстващите в бара не се обърна да види какво става. Тогава сервитьора се приближи до нея и й каза „Господинът на онази маса ви черпи още едно“. Той се обърна и видя този господин. Беше елегантно облечен в черно, сравнително близо до тях и ако можеше да ги чува ако поиска. Странно, че не го беше забелязал още с влизането, тъй като доста се отличаваше на фона на цялата посредствена обстановка. Тя стана от стола си и с някаква загадъчна усмивка (в колкото и светове да отида, колкото и пъти да умра, няма да забравя усмивката й, нито очите й, нито устните й) се приближи до масата му и седна до него.
– Какво правиш?! – изкрещя той, но тя отново не го чу.

Господинът, който беше на около 50, но в добра физическа форма, запали нова пура и започна да й говори:

– И какво толкова ви направи той?
– Кой той? – изненадано отвърна тя.
– Знаете кой. Познавам много добре жените, когато са разочаровани от любимия си.
– Ох….просто всички мъже са едни и същи…това е нещо като клише, но е абсолютно вярно.
– Хм, всички били едни и същи…това май е прекалено много опит? – загадъчно запита неизвестния събеседник
– Не ви познавам. Нали? – и тя започна да се смее – Защо се интересувате от проблемите ми след като не ме познавате?
– Аз съм решението на вашите проблеми – простичко отговори той.
– Как така решението?
– Кажете какво да направя с него…как мога да ви помогна?
– Ама това нещо като ваша професия ли е? Да помагате на отчаяно влюбени жени?
– Върша мръсната работа на Св. Валентин, госпожице. Ако можехте да му отмъстите какво щяхте да му направите?
– Хаха, ама аз не съм отмъстителна! – разсмя се тя
– И все пак – усмихна се той – И все пак?
– Може би бих го простреляла право в сърцето…понеже той нарани моето…или не, по-скоро в гърба, нали жените в гръб нападали. Всъщност, той ме лъжеше, след като ме излъга за онова, кой ли знае за какво още ме е лъгал. Действал е зад гърба ми толкова време…Да, точно в гърба!

Живият мъртвец слушаше този разговор. Беше разбрал няколко неща – никой не го виждаше, беше невидим за околните, жена му беше абсолютно интоксикирана и несъзнателно поръчваше убийството му. Което между другото….се беше случило.

Събуди се отново в метрото. Не усещаше раните си, но беше ужасно схванат. Беше спал (или по-скоро е бил мъртъв) около 10 часа, тъй като вече беше полунощ. Нямаше никой друг освен него, с изключението на един старец и няколко други хора в края, които той не виждаше ясно.
Слезе и се огледа – къде ли беше? След няколко минути разбра, че всъщност е на другия край на града, а автобуси по това време вече нямаше. Би трябвало да беше усетил отново онова чувство на паника и безпомощност, но сякаш за 10 часа, той се чувстваше толкова житейски израснал, че имаше чувството, че е бил къде ли не, и такова нещо по никакъв начин не може да го изплаши. Умът му обаче не беше зает с това да види къде има таксита, а с нея. Искаше да я види. Трябваше да я види. И да й обясни. И да й каже, всичко, което не е могъл преди. Въпросът е, дали трябва да се среща с жена, поръчала убийството му? Не, но нямаше друг избор. Денят не можеше да започне, без да е довършил започнатото. Любовта беше в кома, а той трябваше да я събуди.

Advertisements


%d bloggers like this: