Breath Control

19авг.06

Опит за признание номер 1:

Цигара. Трета за тази вечер. Може би четвърта. Часовник. Нахално тиктакане. Този шум никога няма да спре. Димът се разнася елегантно из стаята и той е сякаш моя дом. Може би защото ми напомня за нейната стая, тя пушеше същите цигари, а димът се разнасяше по същия спираловиден начин. Всичко, което тя правеше беше извън границите на нормалното, донякъде това, че бях захвърлен от нея просто ей така, беше също толкова невероятно. Толкова невероятно, че чувствах още болката, но не болка в сърцето, чувствах някаква необяснима болка, която усещах в устата си, в корема ми, сякаш кръвта ми се е смесила със сол и полива някакви въображаеми рани. А може би раните ми са истински. И може би наистина съществуват. И може би са по мен, тук, сега…

Опит за признание номер 2:

В тялото ми имаше повече сол, отколкото кръв или вода. Имам нужда от вода. Сега. В момента съм безпомощен. Какво ли е да си абсолютно безпомощен, просто ей така, без да можеш да си помогнеш сам, без да има и кой да ти помогне. Нямаш сили да станеш и да погледнеш умореното си изтерзано лице в огледалото, да го докоснеш и да видиш своя отпечатък по него…Нямаш сили. Чувствал ли си се по този начин?

Опит за признание номер 3:

Три през нощта е и бавният изгрев на слънцето е все още далеч. Има още време докато стана от пода и отида до прозореца, за да го наблюдавам. Още около три часа. Мога ли да стоя на едно място с отворени очи толкова време? И тя влезе в този момент. Около нея имаше някаква светлина, видима само за моите очи. Светлина, унищожаваща целия мрак наоколо. Светлина, която кара мракът да се скрие и да почувства завист. Може ли мракът…може ли нощта да усети завистта? Не знам дали е точно това, но мога да чуя тежкия й дъх, начинът по който се задушава, когато съм не само физически жив. Ето, болката отново се върна. Искам да повърна и да се оттърва от цялата вина в мен, да се потопя в студена вода и да изляза от нея чист. Тя идва към мен и намокря лицето ми, но трудно дишам. Къде е въздухът? Къде е въздухът, който ми отне? Няма го. Няма я и нея. Няма никой освен мен.
Опит за подреждане на мислите (неуспешен):

Изгревът най-после дойде. Беше бавен, небето беше още тъмносиньо. Но просветляваше, също както погледът ми, когато я виждах бавно да отваря сутрин очи. Може би никога нямаше да се стигне до цялата тази бъркотия, ако бях казал „не“ и не й бях казал колко е часът. Какво ли щеше да стане ако бях казал „Не“? Тогава май беше и последният път, когато си погледнах часовника. Тогава нещо стана с времето. То стана мой враг, а появата й беше като неочаквано прекрасен припев в песен, нещо събуждащо, което ме накара да се замисля за разни неща, които бях забравил. Отдавна сякаш нямах ясни мечти. Вече имах истинска мечта. Една красива мечта в един не-чак-толкова-красив живот. Мечта, караща ме отново да се боря за нещо, което съм изгубил. А какво изгубих? Хм, вероятно моята свобода и моите младежки обещания как няма да стана роб на комерсиалния свят, на математиката изчисляваща всяко мое движение, на рекламите или програмите за отслабване. Втора цигара. Не, трета. Всъщност е май пета. Размисли : Живеех на първия етаж. Какво ще стане ако просто скоча от балкона? Вероятно нищо, но поне ще се махна от стаята си и ще почна да бягам – където си поискам и никой няма да ме спре. НИКОЙ! Ако живеех по-горе може би щях просто леко да залитна и да се срутя. Тъкмо щях да излъжа и себе си, че не съм го направил умишлено. Може би и щях да се гримирам преди това, за да убия и част от теб, заедно с мен.

Shadowplay:

Вече бягах към центърът на града, където всички улици се срещат, където боклукът потъва в бездънни локви, заедно с надеждите за не толкова тривиален живот. Трябва да си тук. Трябва. Искам отново да говорим за светът около нас, за твоите сънища, за неясните образи на войниците, чиито лица не те оставят да заспиш. За новините по телевизията, за поредният избягал надалеч приятел, за семейството ти, за празните ми очи. Всички са тук, но не и ти…

Опит за признание номер 4 (финално):

Шест и половина сутринта е и слънцето вече е изгряло. Има още време докато стана от пода и отида до прозореца, за да го наблюдавам. Още около половин час, но може и повече. Мога ли да стоя на едно място с отворени очи толкова време? И тя влезе в този момент. Около нея имаше някаква светлина, видима само за моите очи. Светлина, унищожаваща целия мрак наоколо. Светлина, която кара мракът да се скрие и да почувства завист. Може ли мракът…може ли нощта да усети завистта? Не знам дали е точно това, но мога да чуя тежкия й дъх, начинът по който се задушава, когато съм не само физически жив. Ето, болката отново се върна. Почувствах се унищожен, почувствах завистта…Тя идва към мен и състрадателно намокря лицето ми, но трудно дишам. Къде е въздухът? Къде е въздухът, който ми отне? Няма го. Няма я и нея. Няма никой освен мен. Няма светлина, няма мрак.

Filed under: проза   |  Leave a Comment