Tallula

19Авг06

Беше прекрасен ден и тя мразеше всички. Втори ден не беше излизала от вкъщи и нямаше намерение да излиза. Не отговаряше на обажданията, нито на имейлите, не се интересуваше какво се случва отвън. Не можеше да си спомни кога за последно беше поглеждала през прозореца, въпреки че можеше да прекара минути наред гледайки улицата. Ново обаждане. Последното беше преди около половин час. „Кога ще спре?!“ След шестото звънене телефонът най-после спря. Мразеше звъненето му и този път го изключи, както беше направила с мобилния си. Лъчите на слънцето бяха в стаята й. Вероятно наистина денят е прекрасен. Цигарите и алкохолът бяха свършили и щеше да й се наложи да излезе…но може би щеше да преживее тяхната липса. Светът е едно ужасно място, а те са част от него – също ужасни неща, даже вредни, а вреден е и светът. Но тя също беше част от него…

От два дни я нямаше. Това всъщност беше третия. Точно така, трети. Работния ден най-после приключи и с най-голямо удоволствие излезе от сградата и тръгна към колата си. Обожаваше да кара, воланът му даваше сигурност – в тази кола той имаше свой свят…свят, който можеше да направлява, който можеше да му се подчинява. Този път реши да не се прибира директно – знаеше какво го очаква вкъщи – едно просто нищо. Харесваше уличните светлини и несигурността на нощта. Същевременно гледаше с презрение на част от обитателите й – разни младежи, чието бъдеще беше повече от неясно без те да го съзнават. Изпитваше и неприязън към младите момичета, начина по който те се обличаха, по който говореха. Но това беше повърхността на проблема. Ако навлезеше в квартала можеше да види проститутките(вече даже не е ясно дали са жени или мъже), пияниците, циганите…едно от преназначенията на тъмнината за него беше да скрива именно някои неприятни хора. Можеше да скрие циганите или просяците, да ги завре в някой ъгъл и да отърве нормалните хора от тях. Можеше да прати хора и да пребие някой педал или някое невинно момче…а ако е с невинно момиче даже още по-добре. Да, нощта има невероятна сила, тя е спасител. През деня всичко е видимо, всички недостатъци на хората и тяхните подобия. Изведнъж се сети отново за нея – беше наистина странно да я няма, и то без обявена причина. Тя винаги беше точна, винаги се отнасяше с уважение към хората, с които работеше – дори и да не ги харесваше. Но и в нея имаше нещо, което не му харесваше. Беше свикнал да се държи с екипа малко като покровител, сякаш колегите му зависеха от него. Но с нея беше различно – по някакъв странен начин, тя го караше той да се чувства зависим от нея. Във всички случаи беше невероятен късмет, че намериха такъв отговорен човек като нея, и то в доста труден момент. Въздъхна и реши да се прибира. Беше доволен. Той не беше като тези хора и това го радваше. Той беше преуспял, имаше пари, можеше да си купи още една кола и да я блъсне някъде, за да види как се е нагънала. Да, той беше могъщ и никой не можеше да му отнеме това могъщество. И ако имаше някой, който можеше – най-малкото щеше да е някой от тези отрепки, живеещи в нощта, предетендиращи да са хора като всички останали.

Спуснати пердета. Бяха спуснати от два дни. Преди не бяха и можех да я виждам как върви из стаята си. Но не беше излизала никъде вече четири дена, а това не беше нормално. Не бях говорил с нея, но усещах че познавам живота й. Отдавна не ме интересуваше какво работи, исках да чуя гласа й. Исках да я погледна право в очите и тя да види моите. Но какво се беше случило? Възможно бе просто да беше напуснала града за малко. Може би при роднини, може би по работа. Почувствах болка в главата си, вероятно заради тормозещото ме безсъние. Както и да е, трябваше да се обличам и да отивам на работа.

Всеки човек има някакво място, където се чувства сам, където се чувства комфортно и е пълноценен. Не, това не е тоалетната ми, а кабинета ми. Подреден, чист, вдъхващ доверие, стил, професионалост. Вече беше 9.30 и имах пациент за този час, който закъсняваше с няколко минути. Чу се почукване и посрещнах…нея. Ако има нещо, което да не съм очаквал да не се случи днес, това ще е безспорно съседката от отсещния блок, която съм наблюдавал тайно, да търси моята помощ. Често съм си мислил, че вероятно аз се нуждая от специализирана помощ! Погледнах я доста изненадано, при което тя някакси също се уплаши, но успях да оправя нещата. И така, тя, с уморения си поглед и аз, млад изряден психолог, помагал на много хора и следящ вманиачено жената от отсрещния блок, бяхме един срещу друг на една маса. За първи път можех да я разгледам толкова отблизо. Не можех да мисля за нея като клиент или пациент…поне щях да разбера дали всичко това си заслужаваше.

Беше й трудно да започне. На всеки е трудно, изглежда за първи път беше в подобна ситуация.

– Откъде да започна…- придвижи стола си по-близо към бюрото и притеснително продължи – Всичко започна преди около три години….- замълча, вероятно за да събере мислите си – но…разбирате ли, всичко вървеше прекрасно, преди три години се преместих тук…
– Нека да започнем постепенно и така да се придвижим към проблема – прекъснах я аз, предчувствах, че няма да е лесно – Какво точно се случи? Как започна всичко?
– Добре…дойдох в града преди три години, след като успях да получа мястото. Това беше ужасна стъпка по отношение на личния ми живот, тъй като по това време имах сериозна връзка, която поради разстоянието или по някаква друга причина, просто се разпадна. По принцип не говоря особено много с родителите си, но от месеци съвсем изгубих контакт с тях, дори и със сестра ми. Това, което обаче повече ме притеснява е…че нямам нужда от тях. Нямам нужда от никой. Наскоро установих, че ако прекарам още един на работа…не знам, просто няма да оцелея.
– И какво решихте?
– Спрях. Просто спрях. От четири дена не съм излизала никъде, а освен това друг проблем е и алкохола…но…не знам, вече седмици наред просто не се чувствам на мястото си.
– Забелязах.
– Моля?
– Не, нищо…и…очаквате да ви дам отговор какво да правите?
– Не знам какво да очаквам – отговори тя сякаш малко сърдито.

В следващите минути тя продължи да разказва – за връзката си, как още го обичала, как го ненавиждала, за работата си, за семейните си проблеми, и въпреки, че действително живота й беше доста объркан, просто не я слушах. Мислех си как докосвам косата й, или как…

– Слушате ли ме?
– Да, да, слушам ви. – отговорих разсеяно.
– Е, какво мислите за всичко това?
Помълчах за около минута след което станах и отидох до прозореца. Не знам защо го направих, но просто не можех да седя. Присъствието й просто ме притесняваше, а най-лошото беше, че го показвах.
– Мисля, и аз че съм в подобно положение – отговорих – Но малко по-различно. Честно да ви кажа, аз също не мога да понасям понеделниците – забелязала ли сте, че просто всичко в понеделниците е ужасно – има задръстване, винаги се успивам, Интернета е по-бавен в понеделник, времето минава по-бавно в понеделник…и тези проблеми, често нервиращите колеги и онова чувство, че вече никой нищо не може да направи за вас…на всичкото отгоре, се влюбих в жена, която не познавам, но има подобни на вашите проблеми…
– Объркан свят… – каза тя, сякаш заинтригувана от казаното от мен.
– Чудя се дали си заслужава си заслужава да се влюбвам в жена, която е затрупата от грижи и която не познавам?
– Зависи от нея, още не сте я опознали. Може да се окаже, че всъщност е чувствителна, всеотдайна и че вие може да сте разрешението на нейните проблеми.
– Но ако не мога да съм разрешението? Ако жената разрушава всичко около себе си и просто не мога да съм от полза?
– Може би й трябва нещо, нещо малко, което отново да я върне към живота. – замислено отговори тя – може би не трябва да се затваря, а просто да смени обстановката, може би не точно обстановката като местоживеене, а емоционалната такава.
– Тогава защо не я смените?
Тя ме погледна и сякаш се усмихна, но не съм сигурен.
– Да, защо не я смените?
– Сигурно щях, ако имах причина, но няма никой, който..
– А смятате ли, че човек като мен има бъдеще с тази жена, която има всичко, но за нея е нищо?
– Предполагам да..защо не? Така и вие ще смените обстановката.
Този път тя се усмихна.
– В такъв случай достигаме до извода, че и двамата трябва да направим нещо по този въпрос…?
– Да, мисля че да – тя отново се усмихна…по-прекрасно от всякога.
– А ако ви кажа, че всъщност тази жена сте вие? И че ви гледам от моята стая?
– Но..това е лудост…как така?
– Да, лудост е…ще ми помогнете ли?

Advertisements


No Responses Yet to “Tallula”

  1. Вашият коментар

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


%d bloggers like this: