Libertad

25Окт06

Тази вечер за нея да унищожава беше удоволствие. Усещаше романтиката на целия процес – бурният огън, таящ в себе си същата тази омраза, която изпитваше самата тя . Хвърляше писмата едно след друго. Прочиташе ги за последен път, с който да ги запемети и да ги прибере много дълбоко у себе си, толкова дълбоко, че да се опита да ги забрави. Но трябваше да продължат живота си някъде, дори да са захвърлени в някакъв прашлясъл кът в нейното съзнание – съдържанието на тези писма я нараняваше, въпреки че те бяха изпълнени с надежда и почти детска позитивност. Но не, не трябваше да изчезват напълно от реалността. Те бяха част от нея, бяха я променили, заслужаваха да съществуват по някакъв начин, колкото и примитивен и незначителен да беше той. Четеше, притискаше език в зъбите си, отваряйки леко уста, след това поглеждаше някакси виновно нагоре и хвърляше написаното. Може би беше сгрешила. След време всичко това нямаше да има значение, навярно щеше да гледа с умиление тези писма. Може би щеше да го направи, ако вече не бяха изгорени. Най-прекрасните и най-ужасяващите години на живота й също. Гледаше останките им – те я гледаха, тя ги гледаше, търсеше някакво съгласие, в това което си мисли. Но не можеше да го намери. Не можеше да го намери в нощта, в цигарите, в малкото останал алкохол, в късната нощ, в красивите песни, които винаги слушаше, когато беше в подобно настроение, в книгите или по-точно онези пасажи, които си подчертаваше, в пианото, в картините, в сънят…толкова много начини да се отървеш от неприятният вкус, от неопределената болка в стомаха, от студът наоколо, от празнотата, витаеща навсякъде…и нито един да не може да е отполза. Вероятно щеше да се предаде на сънят. Но не искаше да заспива, беше я страх. Ако заспеше, щеше да се предаде на умората, а и не можеш да контролираш сънищата. И си спомни за един сън – огромната мъгла беше зад нея, щеше да я погълне, стелеше се плътно зад нея, а невидими груби ръце докосваха идеално правите й коси. Искаше й се да започне да бяга. Но не можеше. Просто си вървеше и даже се усмихваше. Може би защото беше привлякла нечие внимание, дори да е това на сутрешната мъгла.

Но тя вече не беше там, беше се стопила в необикновения, стряскащ мръсножълтеникав отенък, който небесата бяха придобили насред целия хаос от емоции, който я беше завлядал, и навън стояха само града, в цялата му интимна красота на мъждукащите светлини и потъналия в космична тъмнина небосклон. Точно тази красота, която не е докосната от деня и неговите проблеми – безкрайните задръствания, въздухът изпълнен с апатията на хората около нея, детето в магазина, което откраднаха пред нея, а тя нищо не направи, за да попречи на противния човек, чието излъчване натрапваше две думи – безпомощност и злоба. Но не онази очевидна злоба. Злоба, която е скрита между очите, за някои е невидима, но все пак за други е повече от ясна. Невинните очи на детето никога повече няма да виждат света по същия невинен начин.

Начало. Кулминация. Край. Харесваше й тази логична, предвидима и тривиална парадигма, която я имаше и в простото запалване на клечка в кибрит. Съскащият шепот на изгарянето беше също като нейните забравени в този момент кризи, но тук имаше страст, блясък, някаква показност, едно истинско представление на възхода и падението. Това беше чужд дом и тя нямаше нужда от него. Той беше пуст, той беше мъртъв. Когато нещо е мъртво, то трябва да бъде погребано и забравено, за да не причинява повече страдание. Клавишите на пианото никога нямаше да са вече толкова бели, масата щеше да бъде просто пепел, снимките ще се свият грозно, лицата им ще запазят своята усмивка до последно, преди да извикат на помощ книгите и картините, които също скоро ще последват спонтанно предобределената им съдба.

Но нямах никакво желание да причинявам всичко това. Така и не разбрах с какво всъщност така я нараних. Остави ме да лежа сам дни наред преди да дойде и отново да ме види. И свиреше така прекрасно и тя намираше съвършенството на красотата именно в това. А сега го намира в разрухата и смея да твърдя странното забавлението да чупи и къса всичко. Подскача и танцува като обезумяла, и заедно с това събаря всичко, което е градила. А свиреше наистина чудесно. Май го споменах преди минута, но си заслужава да се спомене пак – звуците се вливаха в стените, даваха живот на всичко около мен, гневът и величието й просто избликваха заедно с музиката. И днес ме взе, прочете ме, усмихна ми се сякаш и ме хвърли в огъня. Не бях подготвен да посрещна смъртта по такъв подъл начин, но може би трябваше да го очаквам. По дяволите, може ли да е толкова наивна? Минава през всичко и го преобръща, запалва, рита, изхвърля, все едно ще оправи нещо. И какво толкова беше написано на мен ?
Никога не съм харесвал господин Огън, вече знам защо….

Advertisements


No Responses Yet to “Libertad”

  1. Вашият коментар

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


%d bloggers like this: