37

30Окт06

Напоследък се опитвам да пиша по-често в проза и след като останах сравнително доволен от работата по „Libertad“, снощи започнах писането на нов разказ, който днес окончателно завърших – „37“. Написването на два разказа за няколко дни е доста сензационно, при положение, че обикновено моите разкази се делят на разстояние от няколко месеца, а и ако трябва да бъда честен – не са особено добри. Но този път нещата се получиха доста обещаващо и съм наистина адски удоволетворен от резултата, като се надявам след няколко дни да не го мисля за бокук. Добре е също да се отбележи, че много от нещата – от имена (това е първия разказ, в който използвам име), елементи от сюжета до цифри не са случайни и си имат своята символика, която бих обяснил някой път.

Започна се бавно. В началото имаше чувство за вина, някаква спирачка скрита дълбоко в мен. Като черна кобра съскаща неспирно в тъмен кладенец, откойто сякаш нямаше измъкване. Това чувство винаги ще бъде с мен, знам го. Но досега винаги съм успявал да го потискам. Черната кобра трябваше да излезе, но трябваше да бъде и контролирана – да бъде привидно свободна и да изпълни своята роля в процеса.

Тя обичаше да ме гледа по този начин. Копнееше за моята кожа и когато го правеше можех да видя уморените облаци на деня в очите й. Прошепваше ми всичко, което исках да чуя. Носеше ми цветя в устата си, подаръци, с които искаше да ме покори, въпреки че знаеше, че това е невъзможно. Всичко беше лъжи. Идеално го осъзнавах, но ми харесваше да бъда лъган. Когато виждах омразата си, отразена в нейните очи, дори болката от иглите на елхата по ръцете ми отслабваше.

Не излизах често и рядко поглеждах какво се случва навън. Но идеално дочувах какво се случва. Входната врата на блока се отваряше точно и винаги в 7 без 10, от човекът, който живееше един етаж над мен – безизразен и безинтересен човек на около 50 години и който по всяка вероятност не беше правил секс с жена си от поне 10. Зъбите му бяха отровно жълти, лицето му едновременно зачервено и изсъхнало, но все пак се грижеше поне за облеклото си, колкото и семпло да беше то. Но въпреки това идеално си го представих как гледа мач в близката кръчма, с приятелите си, които познава още от гимназията, как разгорите му от поредния неотсъден фаул се насочват върху политиката, а на края – всички споделят своите лични проблеми. Вероятно всички знаят, че разговорите им ще започнат, ще се развият и ще завършат по един и същ начин. Трудно ми е да се досетя за какво точно са тези лични разговори, но вероятно отдавна са минали периодът на „Не мога да я чукам повече“ – всъщност това може да не са си го споделяли, отдавно е ясно е за всеки един от познатите му. А нищо чудно и ако „не мога“ често да се заменя с „не искам“.

Другите обитатели на блока не бяха също особено атрактивни с изключение на Стефани от етаж 5-ти. За разлика от убитите от тривиалността души в нея сякаш течеше някаква друга кръв, която й предаваше необичайно позитивно излъчване, зад което се криеше и нейната задълбоченост. Нейното лице можеше да построи както ледена стена, така и да създаде най-приятелската атмосфера, която може да си представиш – но зависи кой си. За кратко съжалих, че вече съм влюбен в змия – та нейните очи често сякаш нищо не виждат – не са нито живи, нито мъртви. Просто си стоят ей така. При Стефани имаше живот, имаше гняв, който тепърва щеше да се открива и проявява. Това ми харесваше и беше странно. Имаше и мъже, които често посещаваха апартамента й. Това създаваше у мен някаква ревност, която така и не разбрах откъде идва. Но имаше нещо необичайно. Така и не виждах тези, които влизаха да излизат. Стоях буден до късно и ставах рано, рядко имах повече от 3-4 часа сън, но все пак можех ли да проспя 36 излизания?! Все някак щях да чуя поне едно. Но мисля, че ако 36 мъже са намерили своята гибел в нейния малък апартамент, то това би била съвършенната смърт. Представях си начинът, по който допира показалец върху устните им, после им удря отрезвяващ шамар и хладнокръвно пробожда сърцата им с нож. Болезнено въртеше в изкривеното си съзнание мъжките мечти и слабости – всеки би искал да се хвърли в обятията й, да усети в ръцете си гърдите й, да диша един и същ въздух заедно с нея, а после да усети вцепенеността на смъртта – едновременно чувство на облекчение и ужас.

Преглътнах тежко, едновременно вдишвайки димът изтрелял се към лицето ми. Трудно ми бе да разбера какво се случи, след като дори не бях напуснал стаята си. За първи път я виждах да се усмихва така широко и нищо не ме беше подготвило за тази усмивка. Само и единствено тя запали всичко изгаснало, издърпа сърцето ми, разтеглено до червата ми и го сложи на мястото му. Обонянието ми беше заето със сухият аромат, който изпълваше всичко наоколо, беше толкова приятен, че ще да ме убие. Започнах да я гледам агресивно и да достигам бавно отвъд воалите на нейните тайни. Убиецът в нея живееше и в мен. Тя първа пристъпи, бавно и грациозно – и двамата знаехме какво ще следва, но нещо в мен искаше да се предаде. Опита се да ме прободе със същия този нож, с който е убила и много други, останалите 36 младежи, чийто останки са някъде далеч. Успях да хвана ръката й, за момент сякаш впечатлявайки се от нежността на кожата й. Бързо я захапах и в нея потече моята змийска отрова, с която тя щеше да бъде мъртва след не повече от час. Благодаря ти, че даде смисъл на моя живот. Благодаря ти, че беше с мен тази нощ, че ме изслуша, че обеща, че ще ми се обадиш някой път. Но сега е време да се разделим и аз да се върна там, откъде дойдох. До скоро, любима!

Тя удържа на обещанието си и се обади. Няма сякаш значение какво е правила с другите, какво е правила с мен. Важното е, че усетих това, което винаги съм искал да усетя – душата ми да се докосне до нещо, което да не може да пусне, до нещо, което ще се превърне в нейн дом. Рядко се виждахме, но всяка сутрин пред вратата всеки намираше писмо от другия – знаехме, че ако се срещнем някой от нас щеше да умре. Тя винаги ми пишеше с алено-червени букви, а аз с клишираното синьо – не знам до кога ще продължи това. Вероятно докато се срещнем съвсем случайно и тя ме убие – надали ще мине на номер 38, докато не свърши с 37. Може би някой път няма да й устоя и ще се предам. Ще умра щастлив, ще умра в радост и задоволен във всеки един аспект – ако избягам от цялата тази лудост няма да има особена полза. Ще остарея и още преди да осъзная невъзможността ми да ходя сам до тоалетната, ще разбера, че нищо не се е променило и нищо не съм променил. Освен съдбата на номер 38.

Advertisements


No Responses Yet to “37”

  1. Вашият коментар

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


%d bloggers like this: