в кожата вярваме

29Ян07

Снимките променяха формата си. Свиваха се. Внезапно се разтягаха. Пожълтяваха. След това почерняваха. Горяха. Огънят ги поглъщаше, проникваше в тях и ги смилаше без никаква пощада – това беше безкомпромисната им присъда, откоято няма спасение веднъж хвърлени в оранжево-червените пламъци.

Не съм добре. Искам да пиша, но не знам за какво. Не знам накъде да тръгна, накъде да погледна. Дейвид Линч казва, че животът е объркан, следователно и филмите трябва да са такива. И животът наистина е объркан, следователно аз имам право да пиша объркано и да съм объркан и на моменти лишен от смисъл. Лишени от смисъл са и много от ежедневните действия. Всеки ден вървя за работа по една и съща улица, вече месеци наред, но така и не разбрах името й. Минавам покрай стъклената сграда и често се оглеждам в стъклата, въпреки че сигурно хората вътре се забавляват виждайки суетния ми поглед. Имаше едно момиче, с гривна около глезена, което ми каза, че й приличам на Джеймс Дийн, а след няколко водки съм се правел на Джон Траволта, което не съм склонен да повярвам. Същото момиче ми беше разказвало за любовта, веднъж ми я нарисува, но не успях да разбера нищо. Картината имаше очи, беше използван керемиден цимент, черен молив, червило и горната и долната част бяха леко обгорени – за тази цел тя използва запалката, която й подарих за рождения й ден, който беше преди два месеца и пет дни. Празнувахме го доста скромно, за разлика от предишните години, а когато тя се появи с онази рокля веднага ми заприлича на…котка – да, звучи клиширано, но това беше първата ми асоциация. И тогава за първи път забелязах и тънката гривна около глезена й. Колкото по-късно ставаше толкова по-притиснати се чувствахме в тази стая, в която имаше и разни други хора, които или не познавах или съжалявах, че съм се запознал. Забелязах една жена, с която бях говорил само няколко пъти и то доста бегло, и въпреки че харесвах интонацията й, както и начина, по който тя си поемаше дъх, това, че си мислеше, че с черни ботуши и черна кожена пола може да превзема целия свят някакси ме караше да се дистанцирам. А според нея аз прекалено често съм се усмихвал. Но тази нощ тя често поглеждаше ъглите на стаята с някаква странна параноя, но не разбирах какво всъщност я кара да гледа по този начин. Може би не беше повърхностна, може би понякога нещо в съзнанието й спираше, за да успее да се събуди – някакво чувство на предпазливост или самосъхранение, което обикновено се проявява когато установения ред е нарушен, когато дори след изпитото червено вино кожата е бледа, продължава да е студено, под очите сякаш има бръчки, а тя е само на 26 и вече не вижда в смисъл това да търси и придава смисъл на нещата, на които не може да намери обяснение.

Извървях всички улици, чиито имена не знаех, поздравих всички в сградата, въпреки че не искам – защо ми е да поздравявам хора, които почти не познавам, които правят гадно кафе, облечени са ужасно претенциозно, но са с жълти зъби. Следват задълженията ми за деня.

– Мъжът в стая 101 искал вече да не се страхува от нищо и затова трябва да се изправи пред най-големия му страх. Кофти, ще трябва да издирвам жена му.
– Жената в стая 202 не можела да диша без мъжът, който всъщност никога не е бил до нея, не познава и който инцидентно снощи видях да гледа съсредоточено мъж на моята възраст
– Мъжът от стая 101 всъщност познава жената от стая 202, тъй като веднъж се гмурнал в морето докато се давела, но мъжът не можел да плува, но все пак успял да я спаси, но тя така и не му благодарила и затова той е обиден.

„Хората не са добри един към друг“.

На връщане от работа взех автобуса, исках да видя малко по-нормални хора, от тези, които виждах през деня, въпреки, че и те са нормални, просто объркани, може би малко повече от мен, може би точно колкото теб или някой твой познат и казвайки това, несъзнателно надух в слушалките ‘NYC’ на Interpol. Има песни, които звучат „градски“, в които без непременно да се разправя за стъклени сгради, красиви и тъжни момичета и момчета може да опише всичко това, и само в няколко минути този нечий друг проблем да те засегне лично. Така може да направи и литературата, но и също погледът на близък човек, който обикновено е щастлив, но в някаква определена секунда очите му ретроспективно дълбаят назад и преповтарят едни и същи сцени и как те можеха да се развият по-добре, за да може тази нощ този човек, дали ще е той, дали ще е тя, сякаш вече няма значение, да усеща това, което аз усещам и бавно да протегнем ръце и да ударим чашите една в друга, след което удоволствието, което родителите ни наричат отрова да ни подейства релаксиращо или поне по-малко депресиращо от скапаните часове прекарани в рисуването на инициалите на любимия човек върху тетрадката с идеално бели листи, които скоро ще се намачкат и изцапат. Точка (да, най-накрая).

Когато се върнах вкъщи се почувствах щастлив, момичето с гривната около глезена дори не се беше събудило, а картината стоеше все така недовършена. Една сутрин ми беше казала, че подобно произведение може да бъде завършено единствено и само ако се намери липсващата частица в нейния живот, но всъщност дори и да се намери картината няма да бъде завършена, тъй като след това тази частица ще се изгуби някъде и ще стане притежание на някой друг и в такъв случай, съвсем логично, тя няма да иска това нещо да стои върху творението на живота й. Затова платното ще бъде истински завършено само когато животът й свърши, което вероятно означава, че може да бъде завършено във всеки един момент. Това ме изплаши. Не исках животът й да остава недовършен, не исках да гледам всяка вечер всичко, което е можела да създаде, но не го е направила. А когато цялата красота спре да функционира нощта и аз сме обречени да изживеем последните часове на уморени вдишвания и издишвания, за да изгубим смисъл и всичко да е малко по-подредено с настъпването на утрото. Ще седнем с очи към телевизора и със съзнание, бягащо и търсещо успокоение в миналото, запазило спомени за хора, които не знаят че липсват на други, но живеят в случайни разговори и пораждат усмивки и леки размисли. Не знам дали я обичам, вероятно да. Не знам какво е да обичаш, вероятно е синоним на това да обожаваш. А аз я обожавам, следователно я обичам. Вероятно.

– Много мило от твоя страна – изведнъж каза тя.
– За какво? – попитах
– Гледаше ме докато се събудя.
– Всъщност…
– Да, ти гледаше картината, но аз съм картината, следователно си гледал мен.
– Да, така е. Наистина.
– Защо не пробваш да нарисуваш нещо…например себе си? – неволно попита, повдигайки голото си тяло от леглото.
– Не мога да рисувам. Няма и върху какво. Имам само разни тетрадки, но те са целите изписани в инициали на разни хора, които се опитвам да забравя.
– Тогава защо пишеш инициалите им?
– За да забравя целите им имена.
– Логично…Хм, а защо не рисуваш върху мен?
– Не рисувам добре.
– Не ти вярвам, скъпи. Можеш ли да рисуваш с устни?

Advertisements


8 Responses to “в кожата вярваме”

  1. 1 Mila

    Творчеството ти ми харесва. Не мога ли да гласувам за теб някъде? За президент, за народен поет или за министър на културата поне…;)

  2. народен поет звучи добре 🙂

  3. На мен пък ми харесва лицето му, на което ‘народен поет’ не отива. Можеш да се пробваш с басня и да ми разбиеш наблюденията обаче.

  4. 4 niama znachenie

    znae6 li, mnogo na seriozno se priema6, ne e hubavo taka, horata koito se priemat mnogo na seriozno stavat sme6ni v edin moment, pomisli za tova ako iska6, ne si tolkova ne6tasten, za kolkoto se smiata6

  5. Откъде знаеш дали се вземам насериозно, след като разказа няма нищо общо с мен?

  6. От известно време ти чета блога и, знаеш ли, впечатлена съм. Пишеш страхотно. Ти си модернист в истнския смисъл на думата, обличаш се в „поток на съзнанието“ и бял стих. Сякаш чета Керуак и все пак е по-различно, има си нещо определено твое навсякъде. Харесва ми и наистина ме вдъхновяваш, както си описал в онази статия за вдъхновението.

    И този разказ (ако може да се определи като разказ). Толкова е хубав. Написан е така, че на места се изгубваш и не може да се разбере за какво точно се говори, но пък ясно се усеща настроението. Малко самота и безсмислие, доста обърканост, студен град, но и надежда, и любов 🙂 Ако те познавах по-добре, може би щях да разбера по-добре всичките ти идеи. Но чувствам думите ти, личи си, че слагаш душата си в тях. И аз се опитвам да пиша, но не мога, не мога толкова задълбочено.

    И последно: много интересна алюзия към 1984 🙂
    „- Мъжът в стая 101 искал вече да не се страхува от нищо и затова трябва да се изправи пред най-големия му страх. Кофти, ще трябва да издирвам жена му.
    – Жената в стая 202 не можела да диша без мъжът, който всъщност никога не е бил до нея, не познава и който инцидентно снощи видях да гледа съсредоточено мъж на моята възраст“
    Тук познах Уинстън, Джулия и О’Брайън 🙂 Но със сигурност има още много прикрити алюзии, които не мога да разбера.

    Да, ти си модернист, най-вече ти си поет, за нищо на света не спирай да пишеш! 🙂

  7. 7 Deni

    „Една сутрин ми беше казала, че подобно произведение може да бъде завършено единствено и само ако се намери липсващата частица в нейния живот…“

    „Found a missing piece from my set
    Found a person I’d not met…“

    Великите умове мислят еднакво… предполагам… 🙂
    продължително и упорито се впечатлявам. пак

  8. 8 Rumen

    prosto Genialno! Bqh na rabota kogato se za4etoh slu4aino i napravo se otnesoh v drug svqt. Izvednyj se uspokoih i vsi4ko v men se otpusna. Bravo naistina!
    P.S. Syjalqvam 4e ne pi6a na kirilica, no na tozi komp ne mje.. 🙂


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


%d bloggers like this: