ситуацията.

Времето е подходящо и го имаш на разположение за достатъчно дълго. Светлината на нощната лампа не е нито прекалено силна, нито прекалено слаба, също както и музиката или пък нейното отсъствие, заменено от разтворената книга, чийто идеи и послания се сблъскват с твоите, а резултатът за отрицателно време е вече на хартията (или на отворения OpenOffice..). Но понякога не се случва. И нищо не излиза, сякаш мозъчните клетки за заспали, или ако леко са се пробудили поглеждат пренебрежително ситуацията и пак си лягат. Понякога се случва, понякога не. Имам една позната, която веднъж ми каза, че вдъхновението не съществувало, а един приятел – че нямало такова нещо като химия, която да предизвика съзнанието/фантазията ти да заработи. Но си мисля, че има и съм убеден в това. Без вдъхновение това, което е създадено не може да бъде „живо“, да навлезе в кожата на читателя. То може да бъде добре написано и оформено, но няма да има силата да обгърне вниманието на отсрещната страна. Също както има филми, в които се потапяш дотолкова, че си в самия филм, някъде из сцените, криещ се, за да не те видят, а не вкъщи или в киносалона.

Но къде се крие вдъхновението? Къде го намираме? Въпреки, че вероятно ми е още рано да обобщавам някои твърдения, си мисля че провокатор на вдъхновение може да е почти всичко или накратко казано – живота и хората в него. Тяхните лица, тяхното поведение, случайни срещи, случайни разговори, реакции, които могат да доведът до идеи, които всъщност нямат нищо общо с действителността, но въпреки това те са породени от същата тази действителност. Другият голям фактор са мен е и създаденото от други хора, въпреки че в огромен процент от случаите – то също е вдъхновено от реалността, дали лична или нечия друга.

да хванеш момента.

Колкото повече време минава толкова повече се убеждавам в това колко е важно да материализираш идеите докато те още не са отлежали в ума. Ако моментът премине, спонтанността на написаното няма да е същото, което се отразява както на стила, така и на динамиката. Вероятно щях да съм написал двойно повече стойностни неща досега ако и преди си давах сметка за това. Последната подобна загубена възможност беше докато търсих разни клипове на Placebo из YouTube и случайно попаднах на тяхно интервю, където всеки вадеше от някаква купа листче с дума написана на нея и всеки трябваше да говори за това, което му се е паднало – идеята за хора, затворени в стая, оскъдна светлина, задължени да разкрият част от себе си, без да знаят дали ще им се иска да говорят за това, което сами ще изберат, което може да доведе до спомени за минали моменти и събития, хора и случки около тях, а спомените могат да те отведът където си поискат, веднага ме връхлетя. И минаха 1..2..3..4 дена и когато най-сетне седнах да оформя тези идеи нищо не излезе. Нямаше душа. Нямаше я тази искра, която превръща фантазията и нереалното в абсолютно действително, нито думите излизаха лесно и впоследствие чисто и просто изоставих тази концепция. Когато обаче уловиш момента се получава едно особено приятно удоволетворение…

ситуацията на хващане.

Мястото на систематизирането и реализирането на идеите е изцяло въпрос на лична нагласа. Според много, човек пише най-добре вкъщи, но понякога самото освобождаване на идеите става, когато се освободиш от най-познатото, особено ако това познато е обвързано с ежедневието. Капоти е написал голяма част от нещата си в хотелски стаи, Дейвид Линч нахвърля идеи в местното кафене, Елиът Смит е написал много от текстовете на песните си в разни забутани барове и кръчми, Брет Андерсън е създал някои от най-мрачните си и сексуално заредени творения от Dog Man Star в…манастири.

Наблюдателността е важна черта. Дори това, което наблюдаваш да е безкрайно тривиално и на пръв поглед глупаво. (както пее един мъдър човек:„See the animal in his cage that you built / Are you sure what side you’re on? / Better not look him too closely in the eye /Are you sure what side of the glass you are on?“)

изводът.

Почти като живота е. Ако не пристъпиш и не вземеш това, което може да е твое, губиш го.


Поредните гости на DM.org / Love Is Dead? са словенската електро-поп (въпреки, че това определение звучи прекалено тривиално за тях) група Silence, познати в България най-вече с експерименталния си албум „Vain, A Tribute To A Ghost“ (2004) и работата им по новия албум на Лайбах.

Създадени през 1992 година от Борис Бенко (вокали, композиране), Матиас Ференц(синтезатори и аранжименти) и Примоз Хладник (член на групата до 1995) Silence до момента имат зад гърба си три студийни албума, една антология, множество саундтраци за филми и театрални постановки, както и колаборации с други групи.

Ето какво каза вокалистът Борис Бенко (вдясно) за DM.org/Love Is Dead?:

В момента сте на турне с Лайбах и скоро ще свирите с тях в София. Как стана така че се заехте с продуцирането, композирането и изграждането на концепцията на Volk?

Яни Новак от Лайбах ни предложи да работим заедно през есента на 2005-та. Може да се каже, че от доста време ни наблюдаваше. През 2003-та издадохме саундтракът „Maison Des Rendez-vous“ чрез лейбълът Nika Records, където той работеше. След това той внимателно следеше нашите изяви. През ноември 2005-та той реши, че сме израстнали достатъчно, за да напишем и продуцираме нов албум на Лайбах 🙂 Новак измисли концепцията и избра кои химни да бъдат включени в албума.

Какво можем да очакваме от Silence през 2007-ма?

Имаме две издания, планирани за края на тази година – ще издадем нов саундтрак, а после ще последва и новия ни студиен албум.

Работейки по новия албум почувствахте ли, че сте се развили артистично?

Цялата ни театрална работа, която правихме през последните години дава своите плодове. Работейки по толкова много различни жанрове ни кара да бъдем по-самоуверени, по-многофункционални. Вече не се придържаме към един стил, както преди. Вкусът ни е вече различен – по-авангарден и по-многопластов. Но това развитие си има и цена…сега всички наши ранни неща ни звучат смешни 🙂 Но най-забавното нещо в това да ставаш по-добър в определена насока е това, че колкото повече напредваш, толкова по-малко знаеш…

В България сте познати с албумът „Vain, a Tribute to a Ghost“. В сайтът на Вейн (www.vaintribute.com) се споменава, че вашата връзка с него е „неоспорима, но неясна“. Можете ли да хвърлите малко светлина около стартирането на проекта?

Хмм, мисля че това ще ти се стори интересно..:
http://www.vaintribute.com/vain_archives/introduction.htm

Как успяхте да привлечете Ан Кларк за записването на кавърът на Kraftwerk „Hall Of Mirrors“?

Споделяме един и същи издател – Brainstorm Music Marketing. Те предложиха идеята и съответно уредиха срещата.

Кой е най-трудния момент за теб от изграждането и записването на един албум?

Кърт Вонегът е спял по 13-14 часа на ден. Той просто е обожавал да спи, въпреки, че неговия доктор му е казвал, че това е просто начин да избяга от срещата със света. За мен музиката е това, за което сънят е бил за Кърт Вонегът. Писането и записването на музика е винаги лесно. По-скоро промоцията и връзките с обществеността са мястото, където се крият проблемите.

Спомням си как веднъж направих значка с обложката на „Vain, a Tribute to a Ghost“ за моя приятелка и която впоследствие беше изключенително трогната от това…били ли сте някога изненадани от това как вашата музика се отразява на хората?

Помня колко луд и вманиачен бях по групите, които слушах когато бях по-млад. Затова и съм със смесени чувства когато става въпрос за фенове…но това е невероятна чест, моля те предай нашите най-сърдечни поздрави към тази твоя приятелка! 🙂

Много от песните на Silence са свързани с болката и страха…какво е болката и страха за теб лично?

Предполагам, че моето разбиране за страха и болката не е по-различно от твоето. Просто мисля, че музиката трябва да изследва повече аспекти на човешкото, не само любовта и щастието.

Имате много неиздадени саундтраци – смятате ли да ги издадете по някакъв начин?

Много бихме искали. Но за съжаление саундтраците се продават слабо, а и е изключително трудно да намерим лейбъли, които да се съгласят да ги издадат. Затова и се опитваме да включваме части от театралната ни работа в „обикновените“ албуми – няколко от тези творби попаднаха във „Vain“ и „Key“.

Можеш ли да ми разкажеш повече за влиянията на групата и какво ви накара да започнете да се занимаване с музика?

Ние сме деца на 80-те. Музиката от този период – особено електронната музика – имаше голямо влияние върху нас. Бяхме и големи фенове на Бристълската сцена от 90-те. И двамата обожаваме класическата музика – особено композиторите от 19-ти и 20-ти век, както и саундтраци към класически филми. Колкото до втория ти въпрос – не знам всъщност как попаднах в музиката. Започнах като аниматор, работих няколко години като графичен дизайнер и даже се опитвах да пиша. Последното и най-дълго просъществувалото занимание в списъка е музиката – някакси тя най-добре ми подхожда. Вероятно това е защото ми позволява за комбинирам абстрактността с конкретиката (текстовете) в много кратко времетраене.

Като група наречена Silence…до колко е важно да знаеш как да използваш тишината в музиката?

Много важно! Също както в ежедневния живот – винаги е добре да знаеш кога да замълчиш 🙂

Нека да се пренесем към музиката на Депеш Мод…какво е твоето мнение за нея?

Не е трудно да се уловят DM влиянията в нашата музика. Има нещо в минорните синтезаторни песни и полутоновете, което е чиста магия. Те са несъмнено една от най-забележителните групи в историята на популярната музика. Не се сещам за друга група, която да е по такъв начин едновременно ъндърграунд и да се изкачва по мейнстрийм успеха. Имам всичките им албуми, въпреки че трябва да отбележа, че напускането на Уайлдър остави дупка в звученето им. Моята любима песен на Депеш Мод? Lie To Me.

Благодаря ти много за това интервю и тъй като все повече хора тук откриват музиката ви – какво би искал да им кажеш?

Благодаря ти, Светослав, както и на всички наши фенове в България. Надяваме се да имаме възможността да посетим страната ви скоро. О, и добре дошли в ЕС! 🙂

www.silence-zone.com
www.vaintribute.com
Досега за DM.org/Love Is Dead? интервюта са дали:

Client, Jamie Myerson, Георги Георгиев (Остава), Olivia Louvel, Steve Malins, Babylonia, Brian Griffin, Simon Gilbert (Suede, The Futon), Silence…следва продължение….


4.02.07

04Февр07

Няколко мои снимки правени през последните дни…нямам навика да се снимам, а и не съм добър фотограф, та резултатът беше леко редактиран с фотошоп.

И докато си задавам въпроса защо всъщност си публикувам снимки, които не харесвам особено слушам I Wanna Be Adored…

oh well, okay…


Снимките променяха формата си. Свиваха се. Внезапно се разтягаха. Пожълтяваха. След това почерняваха. Горяха. Огънят ги поглъщаше, проникваше в тях и ги смилаше без никаква пощада – това беше безкомпромисната им присъда, откоято няма спасение веднъж хвърлени в оранжево-червените пламъци.

Не съм добре. Искам да пиша, но не знам за какво. Не знам накъде да тръгна, накъде да погледна. Дейвид Линч казва, че животът е объркан, следователно и филмите трябва да са такива. И животът наистина е объркан, следователно аз имам право да пиша объркано и да съм объркан и на моменти лишен от смисъл. Лишени от смисъл са и много от ежедневните действия. Всеки ден вървя за работа по една и съща улица, вече месеци наред, но така и не разбрах името й. Минавам покрай стъклената сграда и често се оглеждам в стъклата, въпреки че сигурно хората вътре се забавляват виждайки суетния ми поглед. Имаше едно момиче, с гривна около глезена, което ми каза, че й приличам на Джеймс Дийн, а след няколко водки съм се правел на Джон Траволта, което не съм склонен да повярвам. Същото момиче ми беше разказвало за любовта, веднъж ми я нарисува, но не успях да разбера нищо. Картината имаше очи, беше използван керемиден цимент, черен молив, червило и горната и долната част бяха леко обгорени – за тази цел тя използва запалката, която й подарих за рождения й ден, който беше преди два месеца и пет дни. Празнувахме го доста скромно, за разлика от предишните години, а когато тя се появи с онази рокля веднага ми заприлича на…котка – да, звучи клиширано, но това беше първата ми асоциация. И тогава за първи път забелязах и тънката гривна около глезена й. Колкото по-късно ставаше толкова по-притиснати се чувствахме в тази стая, в която имаше и разни други хора, които или не познавах или съжалявах, че съм се запознал. Забелязах една жена, с която бях говорил само няколко пъти и то доста бегло, и въпреки че харесвах интонацията й, както и начина, по който тя си поемаше дъх, това, че си мислеше, че с черни ботуши и черна кожена пола може да превзема целия свят някакси ме караше да се дистанцирам. А според нея аз прекалено често съм се усмихвал. Но тази нощ тя често поглеждаше ъглите на стаята с някаква странна параноя, но не разбирах какво всъщност я кара да гледа по този начин. Може би не беше повърхностна, може би понякога нещо в съзнанието й спираше, за да успее да се събуди – някакво чувство на предпазливост или самосъхранение, което обикновено се проявява когато установения ред е нарушен, когато дори след изпитото червено вино кожата е бледа, продължава да е студено, под очите сякаш има бръчки, а тя е само на 26 и вече не вижда в смисъл това да търси и придава смисъл на нещата, на които не може да намери обяснение.

Извървях всички улици, чиито имена не знаех, поздравих всички в сградата, въпреки че не искам – защо ми е да поздравявам хора, които почти не познавам, които правят гадно кафе, облечени са ужасно претенциозно, но са с жълти зъби. Следват задълженията ми за деня.

– Мъжът в стая 101 искал вече да не се страхува от нищо и затова трябва да се изправи пред най-големия му страх. Кофти, ще трябва да издирвам жена му.
– Жената в стая 202 не можела да диша без мъжът, който всъщност никога не е бил до нея, не познава и който инцидентно снощи видях да гледа съсредоточено мъж на моята възраст
– Мъжът от стая 101 всъщност познава жената от стая 202, тъй като веднъж се гмурнал в морето докато се давела, но мъжът не можел да плува, но все пак успял да я спаси, но тя така и не му благодарила и затова той е обиден.

„Хората не са добри един към друг“.

На връщане от работа взех автобуса, исках да видя малко по-нормални хора, от тези, които виждах през деня, въпреки, че и те са нормални, просто объркани, може би малко повече от мен, може би точно колкото теб или някой твой познат и казвайки това, несъзнателно надух в слушалките ‘NYC’ на Interpol. Има песни, които звучат „градски“, в които без непременно да се разправя за стъклени сгради, красиви и тъжни момичета и момчета може да опише всичко това, и само в няколко минути този нечий друг проблем да те засегне лично. Така може да направи и литературата, но и също погледът на близък човек, който обикновено е щастлив, но в някаква определена секунда очите му ретроспективно дълбаят назад и преповтарят едни и същи сцени и как те можеха да се развият по-добре, за да може тази нощ този човек, дали ще е той, дали ще е тя, сякаш вече няма значение, да усеща това, което аз усещам и бавно да протегнем ръце и да ударим чашите една в друга, след което удоволствието, което родителите ни наричат отрова да ни подейства релаксиращо или поне по-малко депресиращо от скапаните часове прекарани в рисуването на инициалите на любимия човек върху тетрадката с идеално бели листи, които скоро ще се намачкат и изцапат. Точка (да, най-накрая).

Когато се върнах вкъщи се почувствах щастлив, момичето с гривната около глезена дори не се беше събудило, а картината стоеше все така недовършена. Една сутрин ми беше казала, че подобно произведение може да бъде завършено единствено и само ако се намери липсващата частица в нейния живот, но всъщност дори и да се намери картината няма да бъде завършена, тъй като след това тази частица ще се изгуби някъде и ще стане притежание на някой друг и в такъв случай, съвсем логично, тя няма да иска това нещо да стои върху творението на живота й. Затова платното ще бъде истински завършено само когато животът й свърши, което вероятно означава, че може да бъде завършено във всеки един момент. Това ме изплаши. Не исках животът й да остава недовършен, не исках да гледам всяка вечер всичко, което е можела да създаде, но не го е направила. А когато цялата красота спре да функционира нощта и аз сме обречени да изживеем последните часове на уморени вдишвания и издишвания, за да изгубим смисъл и всичко да е малко по-подредено с настъпването на утрото. Ще седнем с очи към телевизора и със съзнание, бягащо и търсещо успокоение в миналото, запазило спомени за хора, които не знаят че липсват на други, но живеят в случайни разговори и пораждат усмивки и леки размисли. Не знам дали я обичам, вероятно да. Не знам какво е да обичаш, вероятно е синоним на това да обожаваш. А аз я обожавам, следователно я обичам. Вероятно.

– Много мило от твоя страна – изведнъж каза тя.
– За какво? – попитах
– Гледаше ме докато се събудя.
– Всъщност…
– Да, ти гледаше картината, но аз съм картината, следователно си гледал мен.
– Да, така е. Наистина.
– Защо не пробваш да нарисуваш нещо…например себе си? – неволно попита, повдигайки голото си тяло от леглото.
– Не мога да рисувам. Няма и върху какво. Имам само разни тетрадки, но те са целите изписани в инициали на разни хора, които се опитвам да забравя.
– Тогава защо пишеш инициалите им?
– За да забравя целите им имена.
– Логично…Хм, а защо не рисуваш върху мен?
– Не рисувам добре.
– Не ти вярвам, скъпи. Можеш ли да рисуваш с устни?


Ето я и песента, която ме вдъхнови за името на блога…

Нямам търпение да излезе клипът, както и албумната версия. 2007-ма ще е прекрасна, усещам го.


От разхвърленото легло прошепваш моето име
и наивно отново насочвам очите си към теб
свиваш невинно рамене и чувствам, че това е моя дом

А всичко блестеше толкова силно
толкова силно, че не осъзнах кога угасна
но когато раните от цигарите по ръцете зарастват
когато се разсмея и забравя небрежните ти думи
е толкова лесно да намеря себе си в теб

И измина време, но продължих да се страхувам от същите неща
беше казала, че ще отминат и че ще мисля за друго
но продължавам да излизам от вкъщи с чувство на необяснимо разочарование
опасявам се, че вече всички изглеждат по един и същ начин
надявам се да не си станала като тях и това да е причината
за да не мога да те открия

А понякога просто мисълта
за маските на безгрижие
и за неизречените истории
които умират в каналите на улиците
заедно с листата, също така пренебрегвани
е понякога ужасна, не мислиш ли?
Разбираш ли, някои неща остават несподолени
без отговор, без разрешение, живеят около нас
и си мислим, че когато някой се усмихне, значи е добре

Толкова сме живи и толкова уморени
толкова красиви и толкова изгубени
толкова мълчаливи,но понякога забавни
обичаме тишината, защото тя не ни пита
какво искаме да кажем
а ако ни пита може би ще ни разбере
тишината никога не противоречи.